Колкото повече се опитваме да натискаме срещу “проблемите” си, толкова повече засилваме техните симптоми. Това става, защото създаваме конфликт между личната и семейната ни съвест. Една част в нас казва “искам да съм свободен и щастлив”, а друга казва “искам да помагам на роднините си като нося тяхната болка”.
Лечебното в процеса е осъзнаването на това, което правим.
За да се случи преместване в душата ни, има нужда да пуснем желанието нещо да е различно и да видим, че това, което правим всъщност е вид любов. Ако успеем да приемем този факт, той може да се промени. Ако се борим срещу тази реалност, нищо няма да помръдне в нас или в живота ни.
Идеята на констелациите не е човек да прегърне родителите си, а да види скритата динамика и да се отвори към картината, която вижда.
Има хора, които идват в констелационна група, очаквайки проблемите им да се оправят. Ние не правим това. Не решаваме проблеми.
В тези групи виждаме как това, което наричаме “проблем” служи на сляпата ни любов към предците. Не се опитваме да я променяме или да се бъркаме в нея.
“Добрата” констелация не винаги е тази, която завършва добре. Познавам не малко хора, които имат “прекрасен” (четете “захаросан”) завършек на личната си констелация, тоест изглежда, че всички в семейството се обичат и прегръщат, а после в живота им нищо не се променя.
Познавам и такива, които си тръгват много провокирани и фрустрирани от група, но след няколко месеца всичко е различно, защото са намерили разрешение на темата си.
Понякога по-ресурсната картина е тази, която изглежда безнадеждна. В нея последното нещо, което човек казва на своите предци е: “Аз ще жертвам живота и щастието си, за да ви помогна с вашата болка”. В това може да видим колко много той обича роднините си и колко малко иска да пусне сляпата си лоялност към тях.
Често такива картини провокират човек. Той вижда, че реално не помага по този начин на никого. Това го кара да си каже, че иска нещо различно в живота си и така сам се изкарва от сляпата любов, спирайки да страда.
Но, каквото и да си говорим, любовта винаги ще си остане една мистерия, пред която ние всички сме малки деца.
Колкото по-осъзнато я изпитваме, толкова повече ще растем в нея.
– Емил Стратев