👺💎 Искам да споделя с вас една притча за тежестите, които носим в живота си и какво става с нас, когато не искаме да ги пуснем десетилетия наред. Тя се казва “Гномският рубин”.
————————————————————
Имало едно време мъж на име Джони, който имал дълъг път пред себе си. Вървял той с мъка по него, минавайки през камъни и храсталаци.
Докато вървял, видял малък блестящ гном, с големи бели зъби и черна перука, който седял край пътя. Той потропвал с два бели кокала по един дънер и странно си тананикал.
Малкият гном казал:
– Джони, защо работиш толкова усилено? Защо вървиш толкова бързо? Кой знае дали въобще ще стигнеш там, накъдето вървиш? Ела тук. Имам нещо да ти покажа.
Така Джони излязъл от пътя. И без това му беше писнало да върви, защото хората не спирали да го замерят с пръчки и камъни.
Малкият гном казал:
„Искам да ти продам лъскав, червен скъпоценен камък. Много е евтин. Ето го…“ – и той извадил от палтото си най-големия рубин, който мъжът някога е виждал. Тежък поне 50 килограма и светещ като слънцето.
Гномът продължил:
-Харесва ли ти? Това е магически рубин. Какво ще ми предложиш за него?
Човекът отговорил:
– Нямам много пари. Но ще ти дам всичко, което имам.
Гномът изглеждал недоволен, затова човекът добавил:
– И мога да плащам всеки месец.
Гномът приел:
– Така става! Купи сега, плати по-късно. Звучи ми добре. Подкрепям разсроченото плащане!
Така мъжът дал на гнома всичките си пари и му обещал, че ще плати останалото по-късно. Гномът се скрил в храсталака до пътя, подхилвайки се.
Колкото повече мъжът си мислил за рубина и прекрасната сделка, която направил, толкова по-щастлив ставал.
Върнал се на пътя с леко сърце, но скоро разбрал, че няма как да напредва много, защото 50 килограма са много за носене. Казал си:
– Защо да продължавам? Имам, каквото искам. Защо просто не седя тук и не държа рубина си, докато хората ме подминават и се възхищават на успеха ми!
И така спрял. След време, един от приятелите му дошъл и го видял да седи там. Приятелят му казал:
– Джони, защо не дойдеш с мен? Току що създадох нов бизнес и имам нужда от помощ! Хайде бързо! Скоро ще го отварям!
За Джони това звучало прекрасно, но приятелят му бързал, а Джони се чудил „Той не вижда ли рубина ми? Как ще бързам с него? Къде ще сложа рубина? “ Затова казал:
– Благодаря, но трябва да се грижа за скъпоценния си камък. Може би ще се видим по-късно.
Приятелят му го погледнал все едно Джони е луд, но тъй като бързал да стигне някъде, свил рамене и казал:
– Добре, Джони. Довиждане. – и продължил да бърза по пътя.
Малко по-късно друг приятел се приближил и казал:
– Джони, радвам се, че те виждам! Аз се връщам в училище! Има много прекрасни неща за учене! Много велики неща за правене! Светът е пълен с неразрешени проблеми! Ще се радвам на твоята компания! Искаш ли да дойдеш с мен?
Джони си помислил, че това звучало супер, но и този приятел бързал, а държането на рубина го изтощавало, защото изисквало цялата му енергия.
Затова Джони казал на приятеля си:
– Благодаря, но трябва да се грижа за скъпоценния си камък. Не е ли красив? Може да се срещнем по-късно.
Приятелят го помислил за луд, но и той бързал да стигне някъде. Затова свил рамене и казал:
– Надявам се всичко да бъде наред с теб. Довиждане!
Много приятели идвали и си отивали, а годините се изнизвали. Скъпоценният камък натежавал все повече и повече, а мъжът ставал все по-привързан към него.
Единственият проблем бил, че никой не виждал колко е красив.
Хората бързали покрай него, говорейки за плановете си, но никой от тях нямал толкова голям рубин, а и изглеждало, че никой не иска да има такъв огромен скъпоценен камък.
Дълго време Джони си мислел, че някой трябва да му каже поне нещо от сорта на : „Хубав рубин, Джони. Иска ми се и аз да имах такъв.“, но това въобще не се случило.
Един ден, нов човек минал по пътя. Той бил слаб и прегърбен, а косата му била сива, въпреки, че не изглеждал стар. Носил със себе си голям, мръсен камък в ръцете си, заради който не напредвал много.
Странният човек се приближил и погледнал Джони. Усмихнал се и казал:
-Защо седиш там толкова глупаво, с този голям грозен камък в уморените си ръце? Изглеждаш луд. Обзалагам се, че ти се иска да имаш голям рубин като този, който нося аз!
Джони си помислил: „Бедният човек е заблуден. Той носи камък – аз съм този, който носи рубинът! “ и затова казал:
-Извинете, господине, но много сте се объркал. Аз съм този със скъпоценния камък. Срещнах малък гном до пътя, който ми го продаде. Все още си плащам за него де, но не много! Вие носите камък!
Умореният странник изглежда се подразнил:
-Не знам каква игра играете, господине. Вие имате камък, а аз скъпоценен камък. Малкият гном, който описахте, ми го продаде, казвайки, че е единствения! Нося го от 20 години и никога няма да го пусна!
Джони казал:
-И аз нося моя от 20 години. Не може да е просто камък!
Така те започнали спор кой носи камък и кой рубин.
Изведнъж изскочил малкият гном, но този път, той не изглеждал толкова малък. Бил е по-голям, по-червен и по-заплашителен, а смехът му звучал като тракащи вериги.
– Спрете с този спор, вие двамата! – казал гномът – Никога преди не съм виждал толкова мизерна гледка. И двамата носите камъни. Ако имахте здравия разум да ги пуснете за секунда, щяхте да разберете това! Е, поне се трудихте усърдно. Аз пък ви направих подъл трик. Чувствам се зле от това. Затова ще ви дам това, което наистина заслужавате. Искате ли това, което заслужавате? – а Джони и странника закимали нетърпеливо. – Нищо не сте видели все още. Хвърлете камъните си!
Джон и странника се подчинили. И двата камъка се разделили наполовина, когато ударили земята. От тях излезли хищни бели червеи, които тръгнали да поглъщат Джони и странника цели, докато те се търкаляли и крещели.
Скоро нищо не останало от тях, освен по един кокал от крака на всеки. Малкият гном ги взел и слязъл от пътя. Седнал до кух дънер и започнал да трака по него.
Докато потропвал и чакал, си пеел следната странна песничка:
„Образът на храните
подхранва цялото гладно племе
образът на добрите
кара цялостния човек да пусне своето бреме.
Защо да се стараеш?
Защо да работиш?
Трябва да се усмихнеш,
защото, ако станеш успешен, само ще се безпокоиш!
Животът не е реален,
това е моят завет.
Това е лесният път всезнаен,
пък и на кого му се живее в този свет?”
———————————————-
Кой е вашият рубин?
Кой е товарът, който носите вие? От колко време го носите?
Колко сте се привързали към него? И каква цена плащате за това?
Отговорите могат да ви изядат като малки бели червеи, но могат и да ви помогнат да пуснете товара и да продължите по пътя си, където ще намерите истинските скъпоценни камъни.
-Емил Стратев
Източник на приказката е книгата “Maps of Meaning: The Architecture of Belief” от Jordan Peterson. Преводът на български е мой