Когато сме много съпричастни към трагедията на друг, то тази трагедия ни принадлежи. Ние се свързваме с нея, защото вероятно има подобна в рода ни, с която също чувстваме връзка.
Сцените във филмите, които провокират силни емоционални реакции в нас показват посока за потенциален растеж. Те често сочат към неразрешените родови травми, с които несъзнателно сме свързани.
Много добър пример за мен е филмът “Тайната на Коко”. Това е анимация, която си е цяла констелация. (Между другото в момента пиша дълъг констелационен анализ на филма и като съм готов ще го публикувам). В него главният герой отива в страната на мъртвите, защото се е идентифицирал с изключения си прадядо. За да се върне при живите, той трябва да получи благословията му.
Гледал съм този филм над 5 пъти. Всеки път рева на него. Чак наскоро осъзнах причината за това: мой прадядо и баща му са били убити. Не съм знаел тези факти първите пъти като съм гледал “Тайната на Коко”, но нещо в мен силно се е свързвало със сюжета. Всеки път като гледам този филм разпознавам историята в него като моя.
Същото е и при новините, книгите и кратките видеа. Ако видим/прочетем за хора с трудна съдба и имаме силна емоционална реакция, това вероятно значи, че нещо в нас резонира с тяхното страдание. Хубаво е да изследваме родовата си история и да видим дали няма някой от нашето семейство, който да е имал подобна травма в живота си.
Историите, които срещаме в традиционните и социалните медии, независимо дали са фикция или фактологични, крият в себе си истини. Те имат какво да ни научат. Затова е хубаво да слушаме емоциите си: те ни показват с какви неща вибрираме на едно ниво.
– Емил Стратев