Всеки съвет, който някой може да ви даде ще е недостатъчен.
Никога предложенията на другите няма да включват целия констекст на вашия живот. Точно заради това те ще бъдат недостатъчни, плоски и недобре информирани.
Само експерт в определена сфера, който е изследвал задълбочено вашата специфична ситуация, може да ви даде полезен съвет, който ще ви служи истински. Всичко друго няма да е достатъчно ценно за вашия специфичен случай.
Затова и терапевтът не е съветник. Неговата роля не е да ви помогне с готови рецепти и формули. Той е там, за да ви даде пространство, в което да се чувствате достатъчно безопасно, така че да намерите отговорите в себе си.
Неговата роля е да ви предложи различна гледна точка, не да наложи своята.
В специалността ми (“Психология”) в НБУ се запознах с хора, които бяха влезли в курса по доста нелепа причина – някой близък им е казал, че дават добри съвети и затова трябвало да станат психолози.
До няколко месеца няколко от тях напуснаха университета, защото откриха, че психологията включва много повече от прости, непрактични, всекидневни и широкоразпространени “мъдрости”.
Това да даваш съвети не те прави психолог. Често даже те прави обратното – недобър слушател.
Има хора, които тъкмо са открили нов метод, ново знание, нова книга или нов семинар и го разпространяват наляво-надясно. Те все още не са пробвали дали нещото работи, но вече започват да дават съвети по него и да смятат, че близките им имат нужда от това.
Дълго време правех точно това.
В началото на личното ми развитие, бях недорасло дете. Все още не знаех къде се намирам, но вече пръсках откраднато знание от последния семинар, който бях посетил.
Постоянно давах непоискани съвети на най-близките ми, на приятелите ми, на непознатите хора и дори на жените, които свалях. Мислех си, че щом нещо ми е било полезно, то ще помогне и на другите.
Това продължи с години.
Индикациите, които другите ми даваха бяха:
– липса на ангажираност в разговора
– раздразнение
– напрежение
– липса на желание да се инициира нов контакт с мен
В желанието ми да “помогна”, бях неосъзнат и арогантен спасител.
С времето постепенно станах съзнателен за сигналите от другите и започнах да се отдръпвам. Открих, че, ако искам да помагам на другите, това няма да стане, когато аз съм решил, че те имат нужда от помощта ми.
Разбрах, че не може да даваме непоискана помощ и да очакваме другите да са отворени за нея. Нашето желание да променим събеседника го кара да вдигне защитите си и това е нормално.
Представете си как някой идва при вас, започвайки да ви дава своите интерпретации за вашите лични процеси и споделя недооформените си предположения как може да се спасите от предизвикателствата, които сам си е въобразил, че имате.
Не виждам какво друго може да направите в такава ситуация освен да се усмихвате изкуствено и да чакате той да свърши да дърдори, за да си тръгнете по-скоро…или да му теглите една майна още на момента.
Кой е той, че да ви казва какво да правите с живота си? Дори и да е професионалист в сферата, за която говори, той няма право да влиза в личното ви пространство и да се меси в живота ви.
Няма значение дали човекът е изцяло прав. Той няма право да идва и да ви помага, ако вие не сте поискали това от него.
Ние искаме да помогнем на другите и да им дадем съвети, защото самите ние имаме нужда от помощ. Вероятно не вярваме напълно в нещото, което говорим и затова го споделяме, опитвайки се да го набием в главите на околните.
Защото не практикуваме полученото знание, се опитваме да го валидираме през другия.
Зад даването на непоискани съвети, седят неосъзнати мисли, които ни водят.
Ето няколко примера за такива:
– “Ако партньорът ми отиде на същия семинар, на който и аз, то значи този семинар си струва.”
– “Ако тя сметне това знание за ценно, значи то наистина е.”
– “За да си докажа, че научих това определено нещо, ще го споделя с другите.”
– “Вече виждам света по различен начин. Мой дълг е веднага да споделя новия ми мироглед с близките си.”
Подобни мисли ни карат да се държим арогантно, защото идват от място на слабост и от място на неосъзнатост.
Знам какво е да се сдобиеш с ценно знание, което променя начина, по който живееш и знам какво е да искаш да го споделиш с всички. Когато започнах да разбирам повече от констелации, започнах да виждам връзки, за които преди бях сляп.
Някой можеше да ми сподели за свой личен проблем, след няколко минути да разкаже история от детството си и аз веднага правех връзка между двете.
Започнах да виждам тези връзки, в книгите, които четях, във филмите, които гледах и понякога само в очите на хората или походката им.
Усещането беше, че бях отключил суперсила.
За щастие, когато това започна да става, аз вече си бях научил урока: НЕ ДАВАЙ НЕПОИСКАН СЪВЕТ.
Бях научил и нещо друго : ПОДЛАГАЙ НА СЪМНЕНИЕ ТОВА, КОЕТО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ЗНАЕШ.
Това, че виждате, чувствате или мислите нещо за някой друг не значи, че то е истина. А дори и да е, не я споделяйте с него, ако не сте получили неговото позволение.
Ако го правите, не малка част от отговорността за последствията (и за реакцията на човека) падат върху вас.
Не бъдете арогантни. Хората могат да се оправят и без вашата помощ.
А ако някой ви поиска съвет, първо разберете повече за неговата лична ситуация.
Изяснете си точно от какво има нужда той и бъдете честни (със себе си и с него) дали може да сте му полезни. Ако не можете, препратете го към човек, който знае повече от вас за темата му.
По-добре е да кажете “не знам”, отколкото да нараните другите с неизпитаното ви “знание” и непоисканите ви съвети.