Играя видео игри от малък. Преди пилеех времето си по тях. Сега го инвестирам в тях. През последните 5-6 години съм вкарал хиляди часове в играене на игри. Казвам “вкарал”, защото освен за забава и разпускане, вече ги използва и за развитие.
Напоследък играя игрите само на висока трудност, защото искам да се развивам през предизвикателствата.
Представям си всяко ниво все едно е реална житейска ситуация. В игрите, както и в живота, различните подходи дават различни резултати. За да мина определеното ниво, трябва да избера най-оптималното поведение, иначе героят ми (тоест аватара, в който влагам част от себе си) умира.
Играенето на игри е по-висша форма на мисленето. Когато мислим, ние създаваме аватари на самите себе си и ги вкарваме в различни симулации, за да видим дали ще оцелеят. Тези, които не се справят добре ги пускаме да си отидат.
Една от задачите на мисленето ни е идеите ни да умират вместо нас.
Игрите представляват същите симулации, но извадени навън и създадени от други хора. В тях героят ни представлява всяка наша мисъл. Когато определен подход в едно ниво не е успешен, аватарът ни умира вместо мислите ни.
Ако стана много добър в една игра и дълго време нямам усещане, че се провалям, на мен ми става скучно и аз започвам нова (това не се отнася за игрите, които играя само заради интересната история). Ако пък постоянно не мога да се справя в нея или й свалям трудността или я изоставям.
Има научни изследвания, които показват, че сме в оптималната зона за учене, когато в 70-80% от случаите сме успешни и 20-30% се проваляме. Тоест, когато играем игра, учим нов език или умение, зубрим за изпит или ставаме майстори в нова професия, хубаво е 20-30% от времето да не улучкваме правилните отговори. Тогава истински учим.
Затова, когато се хванете, че правите играта на Живота лесна, спрете и се предизвикайте. Само така истински ще вдигнете нивото на героя, който наричате “Аз”.